Космическа микровълнова фонова радиация

 

Автор: Росен Илиев
Космическа микровълнова фонова радиация
      Космическата микровълнова фонова радиация е наименование за остатъчната енергия, останала от формирането на Вселената, според теорията за Големия взрив. Тази енергия датира от ерата на рекомбинацията, когато атомите за първи път започват да се формират.
    Космическото микровълново фоново лъчение е добре обяснено като радиация останала от ранен етап в развитието на Вселената и нейното откритие се смята за повратна точка в модела на Големия взрив. Преди образуването на звездите и планетите, когато Вселената е била млада, тя е била по-плътна, много по-гореща и изпълнена с равномерен блясък от нажежена до бяло мъгла от водородна плазма. Тъй като Вселената се разширява, плазмата и радиацията се охлаждат. Когато Вселената се охлажда достатъчно, протоните и електроните се комбинират, за да образуват неутрални атоми. Тези атоми вече не могат да абсорбират топлинното излъчване и така Вселената става прозрачна, вместо да бъде непрозрачна мъгла. Космолозите се отнасят за периода от време, когато най-напред се формират неутралните атоми през епохата на рекомбинация, а събитието осъществило се малко по-късно, когато фотоните започват да пътуват свободно през пространството, а не постоянно да бъдат разпръсвани от електроните и протоните в плазмата, наименуват фотонно отделяне. Именно това фотонно отделяне е алтернативен термин за реликтната радиация.
     Космическата микровълнова фонова радиация бе предложена за първи път през 1948 г. от поддръжникът на Големия взрив Джордж (Георги) Гамов и неговите колеги. През 1964 г. изследователски екип в Принстън започна изграждането на радиометърът Дике в опит за откриване на космическото микровълново фоново лъчение, но биват изпреварени от случайното откритие на Арно Пензиас и Робърт Удроу Уилсън от „Bell Telephone Laboratories”. Те засичат температура от 3,5 K (-269.65°С) с тяхното оборудване, която не може да бъде отчетена, докато те не научават за космическото микровълново фоново лъчение и не осъзнават какво точно са открили. Това откритие по същество постави началото на края на "теорията за стабилното състояние", която „позволи” на Вселената, да няма начало и спечели през 1978 г. за Уилсън и Пензиас Нобелова награда за физика.