Реклама

Фотографски услуги, Сватбена фотография

Фотографите на България

Търсите фотограф във вашият град!

Наши партньори:

Счетоводни услуги

https://www.balancebg.com/

Фотографски  услуги:
 
Изграждане на уеб сайтове
и SEO оптимизация
 
Изучаване на чужди езици 
 
Къща за гости

https://trigradkristal.com/

 

 

Уеб дизайн и СЕО оптимизация

Web дизайн и СЕО оптимизация

На най-добри цени

Icn.bg хостинг и домейн

Счетоводна кантора „ИНФО-КОНСУЛТ“ ООД

Основи на съвременните представи за строежа и динамиката на литосферата

 

Кратка историческа справка

Първи сериозни опити за  изграждане на цялостна представа за строежа и развитието на земната кора  се появяват през втората половина и края на 18 век. До тогава, главно през Възраждането,  се натрупват необходимите основни знания за геоложката същност на някои от най-важните геоложки процеси. Но до края на Средновековието под една или друга форма в умовете на хората господствуват разнообразни теологични модели за ролята божественото начало образуването на заобикалящата ни природа. Една от тези схеми е християнската притча за Ноевия потоп.
В края на 18 век  - едновременно с раждането на науката геология - се  развиват и влизат в ожесточен двубой две коренно противоречиви хипотези за произхода на земния строеж. Едната от тях е означена като нептунистка (по името на богът Нептун - владетелят на моретата). Нейните привърженици застъпват възгледа, че основният двигател за формирането на земната кора са огромните водни масиви на океаните и моретата. Тази тезе отдава изключително значение на  седиментните скали, като  вулканската дейност е била обяснявана с огромни подземни пожари, особенно в серни залежи. Релефът на земната кора се е схващал като продукт на действието на морската и течащата вода. Особенно яростен и красноречив защитник на тези виждания ске явява с прекрасните си лекции професорът от Фрайбергската минна академия - световно известният немски геолог Абрахам Вернер. 
Другата хипотеза била известна като плутонична (по името на бога Плутон - владетелят на подземното царство). Нейните привърженици виждали главната причина за основните процеси в земната кора във "вътрешния земен огън" , чийто непосредствен израз са вулканите и земетресенията.  Най- изтъкнат представител на нептунизма  е английскитя учен Джеймс Хътън, който популяризира тези идеи с основното си съчинение "Теория на Земята". Този яростен научен спор завършва в самото начало на 19 столетие с изследванията на двамата най - изтъкнати Вернерови ученици Александър фон Хумболд и Леополд фон Бух. Първшият от тях обикала вулканските области на Южна и Средна Америка, а вторият изследва също вулканичните терени на Средна и Южна Европа. И двамата набират достатъчно неоспорими факти от които личи несъстоятелността на  нептунизма.
Но още през първата половина на 19 век  бързо се развива учението за катастрофизма - съгласно него интензивната вулканска дейност е предизвиквала истински катастрофи на земната повърхност , които са довеждали до нейното пълно изменение. Тези катастрофи са ставали причина за измирането на целия животински свят на планетата и зараждането му отново. Най- видни представители на тази хипотеза са френските геолози Ели дьо Бомон и Жорж Кювие.  Катастрофистките възгледи  се приближавали твърде много до библейската притча за потопите и затова са били адмирирани от Църквата. Основен противник на тези схващания е английският учен Чарлз Лайъл, който набира многобройни неоспорими доказателства за бавните последователни и общо взето непрекъснати промени в геоложкия строеж на земната повърхност. 
От средата на миналото столетие бързо се наложила и триумфира контракционната хипотеза. Тя се базира на  Кант-Лапласовата представа за първоначално нажежения и постепенно изстиващ субстрат на  Земята, което довежда до нейното свиване и в процеса на вече твърдата земна кора. Така са се обяснявали планинообразувателните процеси - като своеобразно "набръчкване" на намалямващата своята площ земна повърхност. В представите на контракционистите участвуват някои плутонистки и катастрофистки идеи. Забележителен представител на това научно течение е швейцарският учен Алберт Хайм.
През третата четвърт на 19-то столетие контракционистките идеи еволюират в учението за геосинклиналите. Неговите създатели са американските геолози Джеймс Хъл и Джеймс Дана . Те различават два основни вида земекорни области - стъбилни платформи и лабилни геосинклинални участъци. Именно последните са търпяли огромно (от порядъка на 10-15 км)  нееднократно понижение и впоследствие, поради притискането (вследствие на земната контракция) от оградните платформи, на техно место са се образували верижни планини. Тази хипотеза за много кратко време е спечелила умовете на геоложкия свят и е дала възможност на австрийския геолог Едуард Зюс да  напише всеобхватния си и обстоен труд  "Ликът на Земята". Междувременно алпийските геолози установяват навлачния строеж на тази планинска верига и го привързват също към вече нашумялите контракционни и геосинклинални представи.  Виден представител на това течние известно като напизъм  е  френският геолог Марсел Бертран.
Края на 19 и началото на 20 век е времито на натрупване на многобройни и разнообрази геоложки, геоморфоложки, геофизични , геохимични и други факти, които  геосинклиналната хипотеза  всячески се стараела да асимилира и това е предопределило непрекъснатото и изменение и усъвършенствуване. Но тожва не винаги се отдавало - често фактите оспорвали  основни положения на геосинклиналните възгледи. Това е дало повод за възникване на нови идеи за строежа на земната повърхност. Харктерен пример в това отношенвие е остроумната идея на немския геофизик Алфред Вегенер за странствуването на континентите.  Според нея по- леките континентални маси се придвижват във холризонтална и вертикална посока върху полутечния магмен субстрат и по ръбовете им се образуват планински вериги. Тази първа мобилистична представа (мобилност - движение на континентите ) днес е история, но остави важни рационални зърна.
Основният недостатък на всички досегашни хипотези за строежа на земната кора е липсата на обосновано цялостно обяснение за двигателя на тези процеси. Този дефект стана причина геолозите  постепенно да се отдалечат от най- всеобхватната и най-добре описваща земекорните процеси геосинклинална хипотеза.
Ключът за  намирането на мотора на земекорното развитие  предложи  възникналата през 60-те години на двадесетото столетие най-млада  концепция за тектониката на плочите или новата глобална тектоника. Тя е съвременната неомобилистична представа за земекорния строеж и развитие. 
Основни опорни точки на тектониката на плочите.
1.  Досегашните хипотези за земекорния строеж градяха своите представи главно или почти изключително от познанията ни за строежа на континенталните суши. Геоложките особенности на две трети от земната повърхност - моретата и океаните  не бяха вземани в предвид или бяха подценявани. Глобалната тектоника гради своите представи до голяма степен върху строежа на океанските дъна и тяхната периферия. 
2.Крайъгълен камък на новата глобална тектоника е строежа на срединно-океанските хребети и следящите се в техните осови части рифтови (грабенови) системи. 
3. Океанските дъна имат млада възраст и са подвижни.
4. От огромно значение за литосферната динамика са  огромните хоризонтални премествания в земната кора. 
5. Новата глобална тектоника прави цялостна преоценка на значението и ролята на вулканизма и земетресенията като индикатори за формирането на земекорния строеж.
6. Тектониката на плочите обединява цялостната информация не само на всички геоложки науки, но и на другите науки за земната литосфера - геофизиката, геодезията и т.н. В това се състои глобалният (всеобхватният) характер на тази концепция.
7. Новата глобална тектоника разглежда геодинамичните процеси и особенно конвекционните движения на веществото в горната мантия и астеносферата като основни причини за закономерно изменящия се строеж на земната кора.
8. Според тектониката на плочите, топлинната енергия, необходима за осъществяването на измененията в земната кора се получава от рпазнообразните и сложни геохимични и други геоложки процеси (магматизъм, метаморфизъм и пр.) в земната вътрешност. 
9. Новата глобална тектоника отчита процесите на непрестаното придвижване, прегрупирване, разрушаване и възникване на земните континентални маси  и взаимоотношенията им с океанските дъна.
10. Според новата глобална тектоника геотектонските движения съпътствуващите ги геоложки и други процеси се осъществяват взаимообвързано и непрекъснато  в цялата земна кора без застой или периоди на затишие и редуване.
 
Принципна същност на земекорната динамика според глобалната неотектоника   
Земната кора се състои от редица първостепенни и второстепенни (в рамките на първостепенните) литосферни плочи с дебелина около 100 км. Всяка от тях се състои  от съответна част на земната кора и на горната мантия. За подложка на литосферните плочи служи астеносферата. 
Най-вероятни причина за обособяването на отделните литосферни  плочи са коннвекционните потоци на мантийното вещество. Те се дължат на разликите в температурата на различните части ( нива)  в мантията и на гравитационните сили.  Подгрятото на голяма дълбочина мантийно вещество образува и участвува във възходящ мантиен конвекционен поток. В зоната над два възходящи потока с различна - дивергентна(двупосочна)  на конвекция възникват условия за  издуване и разцепване на литосферата - възникване на зоната на спрединг.  От двете му страни се обособяват две литосферни плочи . Те нарастват от постъпващото в зоната на спрединга базично мантийно вещество. Така възниква средноокеанския хребет и постепенно се формира океанското дъно. В централната част на средноокеанския рихт - там където е зоната на спрединг се образува  океанският рифт. Така възниква конструктивната граница между литосферните плочи по която се осъществява нарастване на литосферата.
Изстиналото (вследствие на издигане във високите части на литосферата)  мантийно вещество натежава и започва да потъва под формата на низходящ конвекционен поток. В зоната над завихрянето на два низходящи потока с конвергентна (еднопосочна) конвекция се създават условия за вгъване (понижаване) и разцепване на литосферата.  Новообразуваната литосферна плоча, която нараства в противоположната си част в зоната на спрединга запхочва се подмъква и да потъва под ръба на срещуположната литосферна плоча. Така се създава зона на субдуциране (подмъкване)  на литосферно вещество, а самата зона се означава като субдукционна зона . Тя бележи деструктивната граница между литосферните плочи, по протежение на която земекорният субстрат потъва и се подлага на разтопяване в различни части на горната мантия. Част от разтопения вече литосферен субстрат инфилтрира обратно нагоре през припокриващата литосферна плоча и образува вулканска островна дъга недалеч от  субдукционната зона и образувалия се пред нея дълбоководен жлеб. Вулканската островна дъга представлява верига от острови с активен вулканизъм. Понякога дъгата  отделя окраен морски басеин от останалата част на океана.
Освен по рифтовите и субдукционните зони разместването на литосферните плочи се осъществява по отседни структури с огромни размери и значително  преместване на оградните блокове, което чедсто трае стотици хиляди и милиони години. Тези структури се наричат трансформни разломи. Те изграят изкрючителна роля в оформянето на някогашния и съвременен земекорен строеж. Такива са разломът Сан Андреас в Северна Америка  и Североанадолския разлом в Турция (по който напоследък стана голямото земетресение при Измит).
Континенталните литосферни елементи понякога ( за последен път в началото на мезозойската ера) са били струпани в непосредствена близост. Впоследствие те били разкъсани и разместени от описаните литосферни движения. Когато под континетален тип кора се оформи зона на спрединг  континентът се разкъсва на отделни фрагменти. Техните граници от страната на спрединга се означават като пасивни континентални ръбове. Перифериите на континенталните масиви под които се осъществява субдукция се означават като активни континетални ръбове.При тях, от страната на потъващата (субдуцираща) океанска литосферна плоча последователно може се оформят дълбокоокеански жлеб (между океанското дъно и континенталния склон), субдукционна зона (в основата на континенталния склон), акреционна призма (континенталния склон и дълбоките части на шелфа), вулканска островна дъга (островна верига с активен вулканизъм),  междудъгов морски басейн,  авулканска островна дъга (островна верига без вулкански прояви) заддъгов (окраен) морски басейн и континентална суша - кратон. 
Процесът при който в някои случаи части от събдуцираната океанска литосферна плоча биват "остъргани" от общата маса и навлечени върху активния континентален ръб на припокриващата литосферна плоча се нарича обдукция.
В случаите, когато спредингът  се прекратява, в условията на продължаваща субдукция субдуцираната литосферна плоча постепенно бива консумирана и съответния океан се затваря. Такъв случай понастоящем представлява Средиземно море (наследник на бившия океан Тетис). Тогава настъпва сблъскване - колизия - между оградните литосферни плочи. Колизионните процеси в целия обхват на активните континентални ръбове  намират израз в интензивни тектонски деформации - широкообхватно навличане (образуване на няколко разположени една върху друга навлачни ламели), мощни гънкообразувателни процеси (формиране на комплексни гънкови структури - антиклинории и синклинории или гънкови вериги) и последвало ги разломяване и планинообразуване, както и развитие на различни магмени  и вулкански процеси (базичен и кисел магматизъм).
Деформациите в кратонизираните (стъбилните) части на континенталните масиви се изразяват във образуване на огромни земекорни огъвания - антеклизи, синеклизи, авлакогени и пр.
Изброените плейттектонски процеси са се осъществявали и се осъществяват непрекъснато , едновременно и във взаимна генетична връзка.  Те не са променяли своя характер и същност, защото пораждащите ги вътрешни земни сили остават непроменени от възникването на литосферата насетне. Това дава възможност не само да се изследва съвременния  строеж на земната кора, но и много от следите на нейната предишна еволюция. 
Новата глобална тектоника е съвсем млада концепция за дземния строеж. Вече доказала своята жизненост, принципна обоснованост и прадвоподобност пред нея предстои  усвършенствуване и разрешаване на много неясни и спорни проблеми.
 

Най-нови

Най-четени