Крехки (разломообразуващи) деформационни процеси

 

Същност и характерни черти на процесите

Характеристика на разломните структури

Видове разломни структури

Деструктивен и дестабилизиращ характер на разривните процеси
Разломните движения са свързани със задължително разрушаване на целостта на скалите. Породените от тях структури на разрушаване или разломни структури  по правило са привързани към плоскости или прилежащи към тях разломни зони по които интензивността на тектонските движения е надвишавала якостта (здравината) на скалата. Структурите на разрушаване  биват: пукнатини и разломи (разломни нарушения)
Пукнатини
Това са най-широко и повсеместно разпространени и сравнително най-дребни по размери структури на разрушаване в земната кора. По степен на изразителност биват: 
- скрити - най-често невидими с просто око, проявяващи се само при разчупване или изветряне на скалата;
- затворени - виждат се с невъоръжено око, но по тях не се установява никакво отзяване;
- отворени - при които се установява отваряне (отзяване) по пукнатинната повърхнина.
В зависимост от характера на пукнатинната повърхнина биват:  гладки, неравни, назъбени.
Според положението си спрямо пластовите повърхнини биват: послойни, напречни или коси. 
Пукнатинните повърхнини имат посока, страна и наклон. Тяхното измерване е напълно аналогично с това на пластовите повърхнини.
Поради многочислеността си в отделни точки на литосферата пукнатините често биват обединявани в групи ("система" в случая е неудачен синоним на група) с еднакви пространствени, възрастови и морфоложки характеристики. Специфичен белег на пукнатинната група е  гъстотата на пукнатините в нея (броят на пукнатините  на единица дължина в напречен разрез на тяхната посока). Често пукнатинните групи се състоят от пукнатинни системи – пространствено обособени различно големи количества от пукнатини, които имат направление като това на пукнатините на групата, но затъват в строго определено направление с дадени наклони. Пукнатинни системи може да съществуват самостоятелно извън рамките на дадена пукнатинна група.  
Съвкупността на пукнатинните системи в даден участък от земната кора определя неговата напуканост. Тя е много важна при минните, кариерните и други строителни или експлоатационни разработки.
Разломи.
Те представляват сравнително по-големи  (от  отворените пукнатини)  плоскости на разрушаване на скалите по които са се извършили придвижвания на оградните блокове. 
Разломната плоскост има посока страна и наклон, които се измерват по начин аналогичен на пластовите повърхнини. Тя  може да бъде огъната  или вълниста и разделя двете крила (блокове) на разлома. Висящо крило е блокът над разломното нарушение, а лежащо крило - блокът под него (според ориентировка на разломната плоскост спрямо хоризонта). 
Разломната зона е интензивно засегната част от двата блока успоредно и в непосредствена близост до разломната плоскост. Тази зона има различна ширина и променлив интензитет на тектонската преработка на скалите (допълнително напукване, брекчиране, натрошаване или милонитизиране на скалите). Разломната плоскост бива вертикална, субвертикална (с наклон над 850), стръмна (с  наклон над 450), полегата, субхоризонтална ( с  наклон под 100) или хоризонтална. 
Амплитудата на разлома е величината на преместването на двете крила едно спрямо друго, паралелно на разломната плоскост. 
При разломните движения се получават различни тектонски продукти:
- ефекти на влачене - "скални куки" - те личат особено ясно в напластени или наслоени скали. Представляват огъвания по посока на тектонското движение, получени вследствие на триенето между двата скални блока;
- разломна или тектонска брекча - състои се от различни по размери натрошени скални частици без ясна пространствена ориентировка;
- милонити - прахоподобна скална маса от много интензивно и финно натрошени скални частици. При тях понякога се наблюдава известно плоско-паралелно подреждане или вторична прекристализация на някои минерални компоненти (вследствие на породената  при триенето топлина);
- харниши - "тектонски огледала" - добре загладени (полирани) повърхнини, получени при триенето на двата скални блока по време на движението им. Образуват се за сметка на интензивно милонитизирана скална маса в разломната зона. Понякога върху харнишите се запечатват и следите от направлението на движението на скалните блокове посредством бразди на триене (те най-често са паралелни на посоката на движението);
- оперяващи пукнатини - гъсти пукнатини от двете страни на разломната плоскост - най-често в разломната зона или в непосредствена близост с нея. Те биват затворени (гладки) с характер на срязване или отворени с характер на разрушаване;
- тектонска глина - много фино стрит навлажнен сивкаво оцветен често пластичен скален материал в непосредствено съседство с разломната плоскост. В тектонската глина най-добре и най-често се запазват следите от бразди на триене.
Видове разломи:
Разседи - разломи по които се е осъществило понижаване на висящия блок. 
Възседи - разломи (с наклон над 450) при които се е осъществило относително издигане на висящия блок.
Отседи - разломи с хоризонтално или субхоризонтално противоположно придвижване на крилата на разломната плоскост. Те биват леви или десни в зависимост от това кое крило на ориентирания  срещу наблюдателя разлом е придвижва към него.
Разсед-отседи и  възсед-отседи - разломи със смесен тип движения по разломната плоскост в зависимост от наклона на противоположното движение на блоковете. Те биват също леви или десни. Характерът им се определя от това кой от блоковете се е “преместил” по посока на наблюдателя, когато той мислено е застанал паралелно на разломната повърхнина
навлаци - хоризонтални, субхоризонтални или различно полегато наклонени (максимум до 450) възседи , отличаващи се обикновено със значителна  амплитуда на движението по разломната плоскост.  
Големите навлаци имат характер на покрови. Техните елементи се означават: 
алохтон - скалите изграждащи висящото крило на навлака. Изолираните поради ерозията след навличането  фрагменти от алохтона се наричат тектонски клипи, а участъците с еродиран алохтон и разкрития на автохтона - тектонски прозорци;
автохтон - скалите от лежащото крило на навлака;
корен на навлака - участъкът където алохтонните скали се намират в нормално положение и взаимоотношения с останалите скални комплекси - мястото от където "тръгва" алохтонът. 
Комплексните разломни структури се образуват от група еднотипни и едновременно възникнали разломи:
Стъпаловидни разседи - серия от паралелни едновременно възникнали и еднакво ориентирани разседи по които се е осъществило последователно стъпаловидно пропадане на скалните блокове.
Грабени - комплексни разломни структури от паралелни едновременно възникнали и еднакво ориентирани разседи по които се е осъществило понижаване (пропадане ) на централните блокове. Те биват прости (състоящи се от два издигнати странични и един пропаднал централен скален блок) или сложни ( от по няколко двустранно стъпаловидно пропаднали към най- понижената централно част блокове) 
Хорстове - комплексни разломни структури от паралелни едновременно възникнали и еднакво ориентирани разседи по които се е осъществило издигане на централните блокове. Те биват прости (състоящи се от два странични пропаднали и един издигнат централен скален блок) или сложни (от по няколко двустранно стъпаловидно издигащи се към най-високата централна  част блокове).
Особена категория първоразрядни земекорни разломни структури – геофрактури  представляват зоните на спрединг, на субдукция, на обдукция, на колизия и трансформните разломи. Те ограждат и съчленяват литосферните плочи. Установяването и дефинирането им е свързано с разработването на представите за новата глобална тектоника след шестдесетте години на двадесетото столетие.
Зоните на спрединг са много дълги и сравнително тесни (няколко до няколко десетки километра) рифтови екстензионни разломни структури, пресичащи цялата земна кора в дълбочина. Те възникват над участъците на дивергентно издигане на два силно подгряти (от астеносферните еманации) конвенционни потока във най-високите части на горната мантия. Следят се почти изключително по океанските дъна като срединни океански хребети. Те се състоят от централна рифтова долина и симетрично двустранно разположени спрямо нея рифтови вериги. Най-младите от тях са в непосредствена близост с рифтовата долина. Срединните океански хребети са характерни със вулканизъм. Те маркират конструктивните граници между литосферните плочи. По тях се осъществява нарастването на земната кора.
Зоните на субдукция са обикновено много дълги (от порядъка на хиляди километри), сравнително тесни (няколко до няколко десетки километра)  комплексни компресионни разломни структури, които пресичат цялата земна кора в дълбочина. Те възникват над участъците на потъване на два охладени конвекционни потока в най-високите части на горната мантия. Кинематичната същност на зоните на субдукция е подмъкване и разтапяне на едната (океанската) от притискащите се литосферни плочи. Повърхностната им изява се маркира от дълбоководен океански жлеб и прилежаща към него акреционна призма. Тя се състои от тясни разломни ламели, които бележат различни етапи на субдукционния процес. Зоните на субдукция бележат деструктивните граници между литосферните плочи. При тях се наблюдават случаи на отцепване и навличане на части от океанската кора от потъващата литосферна плоча върху континенталната таката. Това явление маркира зоните на обдукция.
Когато в хода на субдукционния процес океанската плоча всецяло бива подмъкната и претопена в горната мантия съответният някогашен океански басеин “се затваря”. В бившата зона на субдукция настъпва сблъсък между оградните континентални плочи, който се означава като междуконтинентална колизия. При нея стъва също подмокване на едната от континенталните плочи под другата до пълно заглъхване на деформационните процеси. Тогава континенталната земна кора в тази част на планетата се разширява и стабилизира.  
Трансформните разломи са планетарни разломи (отседи), които се следят на стотици и хиляди километри и срязват цялата земна кора в дълбочина. Посредством тях се осъществяват грандиозни срязвания и хоризонтални размествания на литосферните плочи, при което деформационните процеси от двете страни на разлома имат често пъти независим характер. В този смисъл тези руптури често пъти “трансформират” крехките деформации по амплитуда и характер и от там идва името им. Характерно за трансформните разломи е,че при тях не се консумира и не се генерира земна кора.
Разломните структури в земната кора бележат по правило зоните на нейната деструкция и дестабилизация. Именно поради това главните планетарни разломни пояси съответстват на зоните на концентрация на земетресенията и вулканизма. От друга страна ефектите на глобалната разломна тектоника играят определяща роля при баланса на паралелното разширяване, съкращаване и придвижване на литосферните плочи.