Възникване и развитие на геоморфологията като наука

 

Древни и исторически възгледи за развитието на релефа

Още Аристотел (4 в. пр. Хр.) е прозрял, че положението на морето и реките са временни, а не вечни явления. Тези промени той свързва главно с изменението на уровена на моретата и отчасти с вътрешния строеж на Земята и влиянието на звездите. Страбон (10 год пр. Хр) определено говори за бързи и бавни движения на земната повърхност в резултат на което се мени положението на морета и на цели континенти. За такива промени пише в своите "Метаморфози" и римският поет Овидий (Рожд. Хр), Авицена (1023) и Ал Бируни. Леонардо да Винчи (1452-1519) който намира морски вкаменелости в седиментните скали на сушата и стига до същия извод. Николаус Стено (17 в.) описва в Алпите нагънати в сложни гънки образувани на морското дъно седиментни скали, чиито пукнатини са запълнени с вулкански скали. Галилей (17 в) прави изследвания върху речната ерозия. Б.Варениус (17 в.) прави сполучливи описания на редица земеформи в написаната от него "Обща география". В труда си "За земните пластове" (1763) Ломоносов пише, че земеформите са резултат от борбата между вътрешните и външните земни сили.
Лидерът на нептунистичното направление в новообособената геология - талантливият педагог професор Абрахам Готлиб Вернер (1750 - 1817). и съмишлениците му считали, че всички скали са се образували по различно време върху дъното на Световния океан, който първоначално е покривал цялата повърхност на планетата. Нептунистите напълно игнорирали ролята на движенията в земната кора. Те считали, че наклонените и огънати пластове са били изведени от първоначалното им хоризонтално положение вследствие на пропадането им в земни кухини (нептунистичното обяснение за земетресенията) или във връзка с това, че по - младите скали така да се каже, “обличат” възвишенията на древния първичен релеф. Рязко била подценявана ролята на вулканизма. За него Вернер смятал, че е резултат от горенето на въглища и сяра сред утаечните пластове. Нептунистите разглеждали всички планини като особенно издигнати части на първичния релеф, формиран още преди потопа. 
Нептунистичните представи срещали решителното противодействие на привържениците на плутонизма, начело на които бил шотландецът Джеймс Хътън (1726 - 1797). Плутонистите отчитали процесите на размиването и унищожаването на части от сушата, както и натрупването и образуването на нови утайки на дъното на моретата, издигането им над морската повърхност и възникването на нови континенти в безкрайно дългата земна геоложка летопис. Те оценявали ролята на “вътрешния земен огън” като пъвропричината за издиганията на земната повърхност. Това е пораждало и накланянето, изправянето и деформирането на пластовете и образуването на множество пукнатини и цепнатини (разломи) в тях. Хътън и съмишлиниците му изтъквали значението на “подземния огън” за образуването на вулканските конуси и твърдяли, че гранитите и базалтите са били “изригнати” от вулканските гърла.
Французинът Жорж Кювие "усъвършенствувал" нептунистичните представи през 1830 год. със теорията си за световните катаклизми или катастрофи. Според нея всеобхватни за цялото земно кълбо катастрофи за унищожавали организмите и са променяли положението на седиментните скали. По същото време в книгата си "Принципи на геологията" англичанинът Чарлз Лайъл представя развитието на земната кора като много продължителен бавен постепенен процес, при който обликът на планетата се е променял главно под действието на външните земни сили. Създателят на този принцип но актуализма е и първият учен, които се опитва да анализира развитието на земната кора чрез особенностите на съвременния релеф.
В издадения през 1852 год. "Учебник по геогнозия" немският геолог Карл Фридрих Науман въвежда количествени (морфографски) и качествени (формоописателни) методи на означеното от него като "морфология на земната повърхнина" учение за земните форми.
Изследвайки през 1875 год. каньона на река Колорадо Джон Поуъл обяснява този природен феномен с издигането на Колорадското плато или с понижаването на океанското ниво. Джилбърт (1877) констатира, че старите брегови линии на Боневилското езеро не са паралелни помежду си и прави извода че сушата се е издигала неравноменро по блокове. Той установява епирогенните движения които денивелират на земните блокове без промена на строежа им и. орогенните движения, които прпичиняват различни промени в земния строеж.

Съвременни представи за развитието на релефа

С понятието "Геоморфология" американският геолог Джон Уйлиям Мак Ги означава през 1893 год. учението за земните форми и възникването им в хода на геоисторическото развитие на Земята. В труда си "Морфология на земната повърхност" (1894) немският географ и геолог Албрехт Пенк обяснява развитието на релефа с изветрянето, денудацията и движенията на земната кора. Според А. Пенк изследването на тези процеси ще става чрез предложените  от Карл Фридрих Науман ("Учебник по геогнозия" - 1852) количествени (морфографски) и качествени (формоописателни) методи на анализ на земните форми. 
Уйлиям Морис Дейвис развива през 1899 год. теорията си за географския цикъл в развитиета на земния релеф. Според него строежът на релефа зависи от структурата на скалите, въздействуващите процеси и времето. Първоначално формите на земната повърхност отговарят на техния вътрешен (геоложки) строеж. Последвалата деструкция се дължи на разрушителната дейност на външните земни сили и продължителността на въздействието им. Дейвис разделя развитието на релефа в рамките на географския цикъл на три стадия: млад - с бързо нарастваща амплитуда, зрял - с разнообразен релеф и бавно намаляваща амплитуда и стар - с почти заравнен релеф и малка амплитуда. Така може да се достигне до образуването на заравнената повърхнина - пенеплен. Дейвис подчертава, че реализирането на ерозионния цикъл може да бъде нарушено или променено под въздействието на нови земекорни движения. Затова теорията на Дейвис е идеален модел от който в природна обстановка се получават най- различни отклонения.
Посмъртният труд "Морфоложки анализ" (1924) на немския геоморфолог Валтер Пенк усъвършенствува представите на Дейвис на базата на изследвания в Алпите и Понтийските планини. Според В.Пенк  геоморфологията е междинна наука между географията и геологията, която служи  за изучаване на различните движения на земната кора. За целта геоморфоложките методи трябва да се съчетават с тектонските методи. В. Пенк създава теорията за развитието на речните долини (долинни склонове) и теорията за развитието на подножните стъпала (планинските склонове). Той различава праволинейни, изпъкнали и вдлъбнати долинни склонове в зависимост от това дали съответно силата на издигането е равна, сравнително по-малка или сравнително по-голяма от силата на денудацията. Разширяването на речните долини за сметка на междудолинните ридове води до образуването на заравнена повърхнина, всред която тук таме остават да стърчат като острови платовидни възвишения. 
В подножието на планинските склонове, според В.Пенк, се наблюдават системи от етажирано разположени склонови стъпала. Всяка от тези заравнености съответствува на протичаща пенепленизация в състояние на покой. При последвало издигане всичането на речните долинни дъна понижава ерозионния базис и води до образуването на ново стъпало - заравненост. Важно условие е издигането да става с разширяване на радиуса (обхвата) на издигащата се област. Етапите на издигането отговарят на подножните стъпала - склоновите заравнености.
Началото на двадесетия век е свързано с възникването и укрепването на представите за континенталните ледници по време на неколкократните заледявания. И.С.Щукин предлага в двутомника си "Морфология на сушата" (1933) оргинални концепции по систематиката и класификацията на формите на релефа. Л.Кинг (1951, 1953, 1963) счита, че предложения от Дейвис пенеплен има ограничено разпространение. От особенно значение е образувалата се в ниските части на релефа обширна заравненост - педимент, а процесът се означава като педипланация. За разлика от пенепленана за който са свойнствени полуизпъкналите склонове, при педиплена се оформят полувдлъбнати склонове. Според Кинг педиплените са широко разпространени върху континентите и образуват съгласувани по възраст цикли - докреден, домиоценски и съвременен (започващ през плиоцена и имащ няколко нива на повърхностите на изравняване). Тези процеси вероятно имат връзка с преместването на континенталните маси.
През втората половина на двадесетия век особенно напредва опознаването на геоморфоложката същност на големите морски басейни и океаните.

Развитие на Геоморфологията в България

До 1878 год. геоморфоложките наблюдения в България имат откъслечен регионален характер и са дело на  чуждестранни геолози. В четиритомния си труд "Европейска Турция" (1840) първият балкански географ, геолог и геоморфолог Ами Буе предлага най-ранните сравнително точни данни за релефа на  източната част на полуострова. Според него Родопите са останка от стар масив, който е стърчал над околните някогашни морета. О.Викенел предлага в двутомната си география "Пътуване в Европейска Турция" (1867) подробни данни за релефа в Родопите, Тракия и Черноморието. По време и след Кримската война (1856-1860) капитан Ф. Спрат провежда маршрутни изследвания в Добруджа и описва свлачищата по Добруджанчския Черноморски бряг. Той обяснява образуването на "Побитите камъни" във Варненско със еолична дейност. По същото време на Добруджанското крайбрежие работи и австроунгарския военен географ К.Петерс. Според него Добруджанският льос има еоличен произход. Виенският геолог проф. Ф.Хохщетер покрива с маршрути българските земи и допринася много за изясняването на особенностите на релефа, скалния състав и климата на Дунавската равнина, Стара планина, Източна и Горна Тракия Витоша, Голо бърдо, Сакар и Странджа. Тези данни Хощетер публикува в обширния си труд "Геоложки отношения в източните части на Европейска Турция" (1870-1872). Неговият ученик и съратник също виенски геолог проф.  Ф.Тула провежда многобройните си теренни обиколки у нас от 1880 до 1888 год. По същото време прави маршрутни изследвания в Дунавската равнина и Стара планина Ф.Каниц. Събраните от него многобройни данни за релефа и различните други географски особенности в обширния му труд "Дунавска България и Балканът" (1875-1879), който е придружен с многобройни художествени рисунки, скици и общогеографска карта.
След Освобождението първите стъпки на геоморфологията в България  са свързани с името на К. Иречек. В труда си "Пътувания по България" (1888) той прави ценни приноси за опознаването на геоморфоложките особенности на българското Черноморие. Братята Х. и К. Шкорпил се спират на повърхностната и пещерна карстова морфология на страната и през 1900 год. публикуват труда си "Карстови явления (подземни реки, пещери и извори). Й.Цвиич изследва глациалния релеф на Рила (1897, 1904, 1917). Той прави морфотектонска подялба на полуострова в статията си "Структура и подялба на планините на Балканския полуостров" (1900 с усъвършенствуване през 1904 и 1924).
Основоположникът на българската география проф. А.Иширков прави лични приноси към специалната геоморфология с трудовете си "Принос към изучаването на карста в България" (1900) и ""Тектониката на България" (1905). Той  разработва геоморфоложки проблеми на Рила и Средна гора, като взема активно отношение по глациоложките възгледи на Й.Цвиич и П.Янкович. 
Първите системни геоморфоложки изследвания в нашата страна са дело на Ж.Радев (1875-1934). В дисертационния си труд "Карстови форми в Западна Стара планина" (1915) той разработва проблеми на карста, ерозията, денудацията, речните тераси и заравнените повърхнини. Негов е аргументираният извод за отсъствието на следи от плейстоценски ледници на Витоша (1926). Радев  сполучливо обвързва на формите на релефа със строежа на земната кора в монографията си по долинна морфология и морфогенетика " Източна Стара планина и долината на р. Камчия" (1926). Образец на прецизно геоморфоложко изследване е трудът му "Епигенетични проломи в долината на р. Струма" (1933), където е направен опит за реставриране на терциерната палеогеографска ситуация по долината. Радев картографира следите от вюрмската снежна граница, циркусите и троговите долини в Рила. Негово дело са някои изследвания върху проблемите на долинната геоморфология на реките Въча, Янтра, Камчия, Сткрума и пр. На Радев се отдава да развие целият комплекс от геоморфоложки изследвания в определени райони от нашата страна. Той отделя необходимото внимание на регионалната и приложната геоморфология и чете курс по геоморфология (като раздел от физическата география) на студентите от Университета.
Основоположникът на българската геотектоника проф. Ст. Бончев също оставя трайни следи в българската геоморфоложка наука със статиите си "По въпроса за заледяването на Витоша през дилувиума" (1924), "Защо на Западна Стара планина са стръмни северните склонове, а на Средна - южните?" (1927), "За произхода на някои напречни долини в обсега на Балканидите" (1933), "Произход (генезис) на изправените камъни (Дикилиташ) или стръчила във Варненско" (1935). Ст.Бончев отлично демонстрира генетическата връзка между геоложкия състав и строеж на скалната основа и формите на релефа. Голям интерес представляват и проучванията на геолога В.Радев в Рила (1924, 1934, 1940), Люлин (1928), Плана и Витоша (1933), "Побитите камъни" (1939) и върху екзотичния конгломерат на Средна гора по отношение на геоморфоложките реконструкции на денудационните заравнености.
Ученикът на А.Пенк - Х.Луи публикува през 1930 г. обобщителен труд върху геоморфоложките проблеми на Югозападна България (Западни Родопи, Рила и Пирин). Той отделя четири основни денудационни повърхнини, обосновани като неогенски морфостратиграфски нива. От 1923 до 1933 г. К.Ойстрах изучава денудационните повърхнини по р. Искър, Краището, пролома на р. Ерма и Врачанско. След посещението си в България през 1925 г. А. Пенк също публикува статия за собствените си виждания върху геоложките и геоморфоложките проблеми на България. В нея той се придържа главно към възгледите на покойния му син В.Пенк. През тридесетте и началото на четиридесетте години в нашата страна провежда геоморфоложки проучвания Й.Гелерт. Той публикува една дребномащабна карта на морфотектонските единици в България. Х. Вилхеми се занимава със заравнените повърхнини по р. Искър и в Западна България, като дава младомиоценска възраст на врачанското денудационно ниво (1932). Той. дискутира въпроса за произхода на Задбалканските котловини, Стара планина и Черноморското крайбрежие (1936). А. Букард (1929) изучава геоморфологията на северните части на Родопите.
Г. Гунчев публикува геоморфоложките си изследвания в трудовете си "Кюстендилската котловина и оградните й части" (1934) и "Льосът в България" (1935).
През 1935 г. е обнародвана обширната статия на проф. Д.Яранов върху геоморфологията на Задбалканските котловини. Този крайно енергичен, високо ерудиран и винаги струмящ се към оргинални научни решения учен провежда през 1935 - 1937 год. интензивни географски и геоложки проучвания в Запдна Африка, различни части на Балканския полуостров, Мала Азия, Италия, Швейцария и изготвя съответна карта за Македония в мащаб 1:300000. Яранов е горещ привърженик на генетичната зависимост между релефа и строежа на земната кора. През 1939 год. той публикува сполучлив за времето си опит за корелация на кватернерните наслаги от Балканския полуостров, Черно море, Средиземно море и атлантическия бряг на Евро-африканския блок. Той отделя специално внимание на младотерциерните и кватернерните наслаги в областа на р. Камчия. През 1941 г. излиза трудът му "Принос към морфологията на Западните Родопи". След 15 годишна пауза той публикува резултатите от изследванията си върху льоса и льосовидните седименти в България (1956) и върху кватернерната тектоника в поречието на р.Места (1957).През 1960 г. излиза от печат монографията му "Тектоника на България". Тя представлява по същество идейно актуализиран и фактологически допълнен и ревизиран вариант на тектонската схема на Й.Цвиич. Яранов обосновава границата плиоцен-плейстоцен и стратиграфията на кватернера в България (1961).
През 1937 г. е отпечатан първия труд на проф. Ж.Гълъбов "Неоефузията в пхоречието на Горна и Средна Арда". Между посветените на геоморфологията негови статии като "Върху тектониката и геоморфологията на Родопския дял Карабалкан" (1941), "Четвъртични наслаги и четвъртична морфология на България" (1946), "Морфология на Провадийския пролом и съседните части от Провадийското плато" (1959) се открояват студията му "Кратка физикогеографска характеристика на България", отпечатана в монографията "Основи на геологията на България" (1946) и геоморфоложката карта на България в М=1:600000 (1960). Гълъбов разработва проблеми на българския льос, младите и съвременните движения в земната кора, проблемите на денудационните повърхнини и пр. Той е редактор на монографията "География на България" - първи том - физическа география (1956, 1966).
Определини заслуги към българската геоморфологияа има тектоникът акад. Ек.Бончев. Като изхожда от схемата на Цвиич той актуализира и систематизира представите за геоморфоложката подялба на България в монографията "Основи на геологията на България" (1946).
От 1952 год. насам чл. кор. К.Мишев е публикувал над 40 статии върху различни геоморфоложки проблеми на България. Той спира основно вниманието си върху Дунавската равнина, Предбалкана, Старопланинската верига и Средногорието.
Ц. Михайлов изучава в шест научни труда (1956 - 1969) възникването и особенностите на льосовия релеф в Северна България. Със  статията си "Видове ерозия и съвременни ерозионни форми" (1960) той се очертава като най-осведомен специалист по въпросите на морфоструктурите у нас. Особенно ценен е научният му принос за ерозионното райониране на страната. Проф. П. Пенчев характеризира старопланинското подножие на Казанлъшката котловина като самостоятелна геоморфоложка единица (1953). В.Попов прави регионално геоморфоложко изследване на Добруджанския черноморски бряг (1953), последвано от редица научни разработки из областта на карстовата геоморфология. Доц. М. Гловня публикува след 1959 г.  поредица от осем статии върху периглациалната геоморфология на България. През 1959 г. проф. И.Иванов публикува геоморфоложките си изследвания за р. Джерман и за някои въпроси на геоморфоложкото райониране на страната, а след това - обширен труд за геоморфологията на Радомирско (1961), както и върху разнообразни геоморфоложки теми от Югозападна България. Проф. М.Георгиев публикува повече от двадесет оргинални изследвания върху геоморфологията на България след 1959 г. Очевиден е стремежът му да се докосне до всички актуални проблеми на тази наука през последните десетилетия. Проф. Д. Канев е автор на "Морфология на Медноридското черноморско крайбрежие" (1960), "Заравнените повърхнини като морфогенетичен фактор в района на Дрипла" (1967), "Геоморфология на Чепинското корито" (1967), "Влиянието на Рилския плутон за развитието на релефа на Рила планина" (1968),"Динамични особенности на съвременните вертикални движения на земната кора в района на Стара планина и Средна гора" (1968), "Съвременни вертикални движения на земната кора в България" (1969), "Кватернерна геология" (1971), "Движения на земната кора " (1975), "Морфоструктурите в България" (1976), "Морфоструктурни зони и области в България" (1976), "Геоморфоложко развитие на Витошката планинска морфоструктура" (1977), "Геоморфоложки особенности по главния вододел на Балканския полуостров" (1978), "Развитие на Пирдопската котловинна морфоструктура" (1979). "Обща геоморфология" (1980, 1983), "Геоморфология на България" (1989). Неговите статии, студии и учебни помагала са много богато онагледени с добре множество лични впечатляващи графични приложения.
От 1962 год. проф. Ив. Вапцаров осъществява забележителни по обхват геоморфоложки и неотектонски изследвания по северния Родопски склон, Тракийската низина, басейна на Бяла река в Източните Родопи, Бряговско-Вълчеполското понижение, Предбалкана, Средна Стара планина, Краището, басейна на р. Огоста и Треклянската река. Той участвува в разработването на някои аспекти от морфоструктурния анализ и сеизмогеоморфологията. Регионалните му геоморфоложки изследвания са често свързани с решаването на практико-приложни проблеми.
Автор: дгмн Цанко Цанков