Влияние на тектонските движения върху релефообразуването

 

 
Тектонските движения отразяват  изменения в строежа на литосферата чрез преместване на веществото в земната кора или горната мантия (над астеносферата). Те довеждат до промяна на пространственото положение на скалите чрез образуването на различни структурни форми, които се означават като тектонски нарушения или деформации. Така е възникнала и се изменя структурата на земната кора - неравномерността в строежа и пространственото положение на скалите.
Независимо от дълбочината на възникването си (в отделните земекорни слоеве, в горната мантия или в други геосфери) тектонските движения винаги пораждат различни по характер, ориентировка и особенности деформации в горните части на земната кора. Възникналата при това земекорна структура и непрекъснатите промени в нея са определящите ендогенни фактори при формирането на релефа на земната повърхност.
Тектонските движения се пораждат от стремежа на веществото в литосферата да запази равовесното си състояние и неговото противодействие на вътрешните (предимно физикохимични процеси) и външни (космически) фактори. Първите влияят чрез промени на енергийния потенциал на литосферата, а вторите довеждат до промени в земнотго гравитационно поле,  изменения на формата на Земята и т.н.
Според характера на тектонските процеси и поражданите от тях структурни форми те биват:
колебателни - широкообхватни бавни земекорни движения;
нагъвателни - регионално проявени земекорни движения, пораждащи огъване или нагъване на слоистите земекорни елементи без да се достига до пълно нарушаване на цялостта на скалите и  
разломни - водещи до деформации при които се нарушава цялостта на скалните комплекси.

Колебателни движения

Представляват непрекъснати, периодично променящи знака си вертикално насочени огромни по размери много бавни огъвания на земната кора,  които образуват широкообхватни понижения и подутини. Скоростта им е от няколко милиметра до няколко сантиметра годишно, а продължителността им в едно и също направление е от порядъка на десетки, хиляди, стотици и милиони години. 
В зависимост от времепроявлението им колебателните движения биват:
- съвременни и най-нови - през историческия период (последните 6000-8000 год.);
- нови - през кватернера и неогена;
- стари - през по-старите геоложки периоди.

Съвременни и най-нови колебателни движения.

Примерите за тяхната проява са много и са резултат от непосредствени човешки наблюдения:
През 1620 - построено пристанището Торнео в Ботническия залив.  През 1724 - кейовете му се оказали на сушата.
През последните столетия Скандинавия се издига, а Холандия се понижава. В Сухумския залив - потънали постройки от гръцката колония Диоскурия; при Бургаския залив - потънало раннонеолитно селище (3000 год.); при Созопол - потънали римски постройки.
В Италия - храмът на бога Серапис в Поцуоли край Неапол, построен 2 века пр. Хр. близко до морското ниво - от него остават три мраморни колони с височина 12 м, неизвестни до средата на 18 век. Потъване на храма в продължение на 1700 години (максимално понижение през 15 век) и начало на постепенно издигане през 16 век; 1749 - се разкрили горните части на колоните  на височина 70-80 см: постепенно издигане до края на 18 век; разкопките до мраморния под показват, че на 3.6 м от пиедестала колоните са гладки (засипани от вулканска пепел и морски седименти; следва височина от 2.7 м - колоните надупчени от миди-каменопробивачи (тази част от колоните е била залята с морска вода) - брегът изпитва понижение около 6 м; през 1828 год (по данни на Чарлз Лайъл) колоните са на 30 см под водата, през 1878 - на 65 см под водата, през 1911 - 1.88 м под водата, днес над 2 м под водата: начало на ново понижение;
В Мандренското езеро (Бургаско)- 1366 год. граф Амадей Савойски посещава голямото българско пристанище Скафида (при сегашното село Димчево), от което Иречек в началото на столетието вижда потъналия под водата кей. Днес той е напълно покрит от езерна тиня.
  Методите за изучаване на съвременните колебателни движения са:
Исторически (историко-археологичен) - илюстрира се от гореспоменатите примери. Негова разновидност е историко-картографският метод - съпоставяне на точни топографски карти от различни епохи.
Геодезичен - наблюдаване и измерване на морското ниво, повторно нивелиране, повторна триангулация, повторно определяне на географските координати. За целта на определени места на нивото на морето се поставят специални репери, даващи информация с точност до части от сантиметъра. Именно данните от повторните нивелации показват недвусмислено колебателния характер на бавните вертикални движения. На фона на генералното си издигане или понижаване движението на една и съща точка се колебае около някакво средно пложение.
Геоморфоложки и геоложки - те дават информация за целия кватернер или части от него, чрез изучаване на планинския релеф, на морските брегове, на речните тераси, на абразионните тераси, на особенностите на съвременните морски и контгинентални утайки.
Основните съвременни континентални тенденции на пространственото разпределение на най-новите колебателни движения (при годишна скорост рядко надвишаваща 1 см/год) са:
- Северна Америка - Канада се издига, а САЩ се понижава;
- Европа - Скандинавският полуостров, Шотландия и Пиринейският полуостров се издигат, а крайбрежието на Северно море и северното крайбрежие на Средиземно море се понижават;
- Африка - Целият Африкански континент, без крайбрежието му се издига;
- Азия - Централна Азия и средните части на полуостров Индустан се издига, а Бирма и Източен Китай се понижават.

Колебателни движения в миналите геоложки епохи. 

За тях се добива представа от изучаването на трансгресивните и регресивните седиментни комплекси, несъгласията, фациесът и дебелината на утайките.
Трансгресивните и регресивните седиментни комплекси са един от най- сигурните индикатори. Те бележат промяната на очертанията на морските брегове вследствие на понижение (при трансгресия) и издигане (при регресия) на съответната част от сушата.
Стратиграфските несъгласия  свидетелствуват за временно издигане на съответния земекорен участък (прекъсване на седиментацията) и последвалото го ново понижаване ( започване на нова седиментация). 
Фациес и дебелина на утайките - пример - параличните въглища в Донбаския минен басейн (Украйна). Те са образувани в лагуни. Условията на постепенно задълбочаване  последователно са се образували пясъчници, аргилити и варовици. Следва обратен седиментационнен цикъл до образуването на въглища. Голямата мощност на утайките свидетелствува за голямото общо понижаване на земната кора.
Величината на колебателните двигения съответствува на стойността на понижаване или издигане на земната кора , изразено в дебелината на натрупаните утайки. Така се съставят диаграми на кривите на поведението на повърхността и тектонското отпускане на първоначалния цокъл при колебателните движения.

Общи свойства на колебателните движения

Всеобхватност - всички точки на земната кора са подложени на колебателни движения с различен знак и амплитуда през всички периоди от съществуването на Земята.
Обратимост и сложност - в една и съща точка в различно време се осъществяват различни по знак радиални движения. Те на са с еднаква амплитуда и обхват. Значи колебателните движения не са просто "люлеене" в пространството, а сложен, изменящ се във времето процес на преразпределяне на характера на земекорните колебания.
Компенсаторност - понижаването на даден земекорен участък при колебателните движения се компенсира със издигането на съседни участъци. Стремеж на външните земни сили към нивелиране на релефа (равновесието на земната повърхност) е свързан с изветряне, денудация и ерозия на издигнатите земекорни участъци и седиментиране на образуваните наслаги в депресиите .
Периодичност - Колебателните движения се отличават с периодична смяна на знака на преобладаващите радиални премествания  на даден участък от земната кора. Тази периодичност се отразява в особенностите на регионалните геоложки разрези. В историята на Земята  периодичността на колебателните движения се изразява в наличието на цикли. В началото на всеки цикъл преобладава издигането(по обхват и по площ) - в средата на цикъла - понижението и към края - отново издигането (планинообразувателните процеси). Циклите имат средна продължителност около 200 мил. год и са с приблизително континентален обхват. Последните глобални планетарни цикли в земната история са каледонския (камбрий - девон), херцинския (карбон - перм) и алпийския (мезозой - неозой).

Геодинамична същност на колебателните движения

Направеният преглед на особенностите на колебателните движения показва, че те имат неотменно еднотипно еластично въздействие върху земната повърхност. Това въздействие по принцип не се съобразява с веществените и строежни особенности на земната кора. Очевидно е, че причините за този тип тектонски движения следва да се търсят извън пределите на кората и горната мантия, защото там не са констатирани следи от пораждащи ги процеси. Така стои въпросът и с астеносферата, чието енергийно въздействие върху литосферата има съвсем друг характер (виж тектоника на плочите). Твърде стъбилната и дебела геосфера на долната мантия също едва ли би породила колебателни земекорни пулсации. Остава енергийния и динамичен потенциал на ядрото . Неговата преуплътнена сърцевина може да извършва определени периодични центробежни,  ротационнии други  движения в "полутечния" субстрат на ядрената обвивка. Огромната пределно уплътнена маса на ядрото лесно би оказала еластично въздействие на тънката литосфера, особенно в пограничната й повърхнина с газообразната атмосфера. А характерът и ритмичността на породените по този начин колебателни движения следва да се търси евентуално във взаимодействието на твърдото земно ядро и космическите процеси. В този смисъл колебателните движения следва да се разглеждат като отзвук на планетата като небесно тяло. В това може би се състои динамичната и кинематичната същност на тези много бавни, всеобхватни, периодични и сложни компенсаторни промени в земния релеф.  

Нагъвателни движения

Нагъвателните движения по правило са свързани със обикновенно субхоризонтално ориентирани усилия (напрежения) в земната кора. Те предизвикват изменения в първоначалната форма на скалните комплекси без да нарушават целостта им. Нагъвателните движения са проявени най-отчетливо в скалите с пластов или слоист характер (седиментни и метаморфни скали).
Пластовата форма при седиментните скали възниква в хоризонтално или субхоризонтално положение на дъното на морските и континенталните басейни. Това първоначално положение на пластовето бива нарушавано (а пластовете деформирани) от тектонските движения.

Елементи на ориентировката в пространственото положение на пластовете. 

Пространственото положение на пластовете се определя от разположението на пластовите им повърхнини спрямо географските посоки на света и хоризонталната плоскост (хоризонта) на земната повърхнина. Такава ориентировка имат и всички останали плоскопаралелни или плоски структури или скални тела, както и нашистените повърхнини в метаморфните скали.
Елементите на пространствената ориентировка на пластовите повърхнини и на други плоскостни структури или геоложки тела са:
- посока на пласта - азимуталният ъгъл, който сключва линията на посоката на пласта с посоката север - т.е. азимутът на линията на посоката. Линията на посоката на пласта  е всяка хоризонтална линия, лежаща върху пластовата повърхнина - или линията (линиите) на пресичане на долнището или горнището на пласта с хоризонталната равнина (хоризонта). 
Азимутът на линията на посоката на пласта  е хоризонталният ъгъл който се отчита от географския север по посока на часовата стрелка. Той може да се изменя от 00 до 3600. Понеже линията на посоката има две направления и нейният азимут може да бъде означен с две стойности, различаващи се със 1800.
- страна на пласта - азимутът на хоризонталната проекцша на линията на страната.
Линията на страната на пласта е всяка линия разположена перпендикулярно на линията на посоката на пласта върху пластовата повърхност. За разлика от линията на посоката на пласта, която има две посоки, линията на страната на пласта има само една посока - тази към затъването на пласта. Азимутът на хоризонталната проекция на линията на страната на пласта се отчита от посоката на географския север по посока на часовата стрелка (от ляво на дясно). Той може да има само една стойност от 00 до 3600. 
наклон на пласта - ъгълът, който се сключва между пластовата и хоризонталната равнина - ъгълът, който се сключва между линията на страната на пласта с хоризонталната плоскост.
Пространствената ориентировка на елементите на пластовите повърхнини се измерва с помоща на геоложки компас. Той се отличава от обикновенния географски компас по:
- монтиран е върху правоъгълна немагнитна метална или пластмасова плоскост - основа на компаса - на която дългата страна е паралална на посоката север - юг;
- стрелката на компаса сочи към специална кръгла скала, разделена на 3600. Градусовите измервания се извършват от знака север в посока на часовата стрелка;
- за разлика от обикновенния компас при геоложкия компас, за удобство при измерванията са разменени местата на знаците запад и изток;
- компасната стрелка може да се застопорява със специално  (най-често винтово устройство, монтирано на основата на компаса;
- геоложкият компас е снабден с клинометър за измерване на наклона на пластовите повърхнини. Той е закачен на оста на компасната стрелка. За клинометъра върху основата на компаса е градуирана в ляво и в дясно на 900;. Инклинометърът се застопорява със специално лостово устройство, монтирано на основата на компаса;
- за хоризонтиране на компаса на правоъгълната му основа е монтирана и кръгла либела.
АЗИМУТАЛНИЯТ ЪГЪЛ НА ПОСОКАТА НА ПЛАСТА се измерва по скалата на компасната стрелка, след като ръбът на широката страна на основата на компаса се поставя паралелно на линията на посоката и се хоризонтира с либелата. 
АЗИМУТАЛНИЯТ ЪГЪЛ НА СТРАНАТА НА ПЛАСТА по скалата със северния (тъмно оцветения) край на компасната стрелка, след като южният къс ръб на основата на компаса (с обозначение на скалата S) се поставя паралелно на линията на посоката и се хоризонтира с либелата.
ЪГЪЛЪТ НА НАКЛОНА НА ПЛАСТА се измерва със свободно висящия клинометър по неговата скала след като основата на компаса се поставя отвесно на дългата си страна паралелно на линията на страната на пласта.

 Елементи на гънковите структури. 

ГЪНКА представлява всеки първоначално плосък обект, който е бил огънат под еднопосочно ориентирано въздействие. 
По първоначалното си положение спрямо хоризонта гънките биват изпъкнали или антиклинали и вдлъбнати или синклинали. В централните части на антиклиналите се намират най-старите пластове или скали, а при синклиналите - съответно най- младите.
При антиклиналите пластовите повърхнини от двете страни на прегъването им са наклонени в противоположни направления ("анте клинос" - противоположно наклонен). При синклиналите пластовите повърхнини от двете страни на прегъването им са наклонени в едно и също направление ("син клинос" - еднакво наклонен).
Всяка отделна антиклинала или синклинала е една елементарна гънка. 
Две свързани антиклинална и синклинална гънка образуват пълна гънка. Тя отговаря на пълната вълна в физиката.
Средно бедро на пълната гънка е общото бедро между изграждащите я антиклинала и синклинала.
Повратна линия (съответно повратна точка в профил) при пълната гънка е линията (съответно точката в профил) която минава през средата на общото бедро.
Хоризонтална равнина (съответно линия в профил) при пълните гънки е равнината (съответно линията в профилите), свързваща съседни повратни линии (съответно повратни точки в профил).
Бедра на гънката са страничните й части в пределите на които пластовете са наклонени в една посока.
Свод на гънката е зоната на съчленяване ("срещане") между бедрата на гънката, където става най значителното огъване на пластовите повърхнини.
Ъгъл на гънката или междубедрен ъгъл е ъгълът между двете бедра на гънката. 
Бисектрисна повърхнина - разделя междубедрения ъгъл на две.
Височина на елементарната гънка  - разстоянието между хоризонталната равнина и най - високо издигнатата (за антиклиналите) или най - ниско разположената (за синклиналите) точка по определена пластова повърхнина. 
Амплитуда на пълната гънка - растоянието между най-високо издигнатата и най - ниската точка в две съседни гънки по една и съща пластова повърхнина. Тя е равна на сбора от височините на тези две елементарни гънки. 
Осова равниа е мислената равнина, която свързва всички линии на максимално огъване на всяка пластова повърхнина или слоева повърхност в гънката. Осовата равнина може да бъде права или огъната - т.е. в напречен разрез да има вид на крива линия.
Ос (шарнир) на гънката е линията на пресичане на осовата равнина с всяка пластова повърхност. 
Теме на антиклиналата - най - високо издигнатите части на структурата.
Кил на синклиналата - най - понижените части на структурата.
Ядка (ядро) на гънката - най - старите скали, разположени в централните части на антиклиналата или най - младите скали в централните части на синклиналата. 

Морфоложки класификации на гънките. 

По положение на осовата плоскост: изправени - вертикална осова плоскост; наклонени - осовата плоскост наклонена над 300; полегнали - осовата плоскост наклонена под 300; лежащи - субхоризонтална или хоризонтална осова плоскост; преобърнати (потопени) - осовата плоскост е наклонена под хоризонталната равнина .
По разположение на бедрата спрямо осовата повърхнина: отворени - бедрата са наклонени в страни ост осовата равнина; изоклинални - бедрата са паралелни на осовата равнина; ветриловидни - бедрата се събират в посока обратна на свода на гънката.
По характера на свода: правилни - сводът е правилно постепенно огъване на пластовете; ъгловати - сводът е рязко пречупване на посоките на пластовите повърхнини. Различаваме ъгловати остроъгълни и ъгловати тъпоъгълни гънки; гънки тип "куфарна дръжка" - хоризонтален до субхоризонтален свод, съчленяващ се от двете си страни със стръмни бедра.
По дебелините на пластовете в свода и бедрата: паралелни - дебелината на пластовете навсякъде непроменена; подобни - с породено от нагъването удебеляване или изтъняване на пластовите повърхнини в свода или бедрата.

Особенности на гънките в план.

Това е свързано най-вече с пространственото поведение на гънковите шарнири (оси). При завършеците на антиклиналите те потъват, а при синклиналите - издигат се.
Периклинала - центробежно дъгообразно затъване на пластовете.
Центриклинала - центростремително дъгообразно затъване на пластовете В зоните на центриклиналите или периклиналите се осъществява непосредственото свързване на двете бедра на гънката.
Според очертанията на гънките в план те биват праволинейни (рядко), дъговидно огънати или разклонени.
Според ширината и дължината си гънките биват:
- куполи - гънки с изометрични очертания (ширина : дължина  - 1:1 до 1:2)
- брахигънки - добре очертани антиклинали и синклинали с ясни периклинали и центриклинали. Оста им няма или почти няма хоризонтлани участъци (ширина : дължина  = 1:3 до 1:5). Брахигънките имат често кулисообразно и по-рядко ешалонирано подреждане.
- линейни (цилиндрични) гънки - сравнително тесни с добре изразени бедра, субхоризонтални до хоризонтални шарнири  и неясни или липсващи  периклинали или центриклинали (ширина : дължина = 1:5 до 1:20 и повече).
- валове - много дълги цилиндрични гънкови структури  - почти само антиклинали.

Вергентност и клинентност

Вергентността е посоката към която е наклонена осовата равнина. Клинентността е посоката към която затъва осовата равнина.

Морфоложки типове нагънатост.

Съвкупността от гънковите структури в определена част от земната кора се нарича нагънатост. Та бива:
- холоморфна (пълна) - цялата територия е заета от редуващи се гънкови структури без или почти без ненагънати участъци. Антиклиналите и синклиналите са почти равномерно развити със сходни размери и по правило еднаква вергентност.
- идиоморфна (прекъсната) - локално проявяване и локално групиране на сравнително малък брой гънкови структури в обхвата на територията. Антиклиналите и синклиналите са неравномерно количествено застъпени (предимно антиклинали) с различни форми и размери.
- междинна - тя бива гребеновидна и тип "куфарна дръжка".
Гребеновидната нагънатост  е редуване на добре изразени тесни и сравнително високи антиклинали и широки плоски (разлати) синклинали. При нагънатостта тип "Куфарна дръжка" определяща роля имат широките антиклинали от типа "куфарна дръжка". Те са разделени от тесни и неясни синклинали.
Дисхармоничната нагънатост се проявява в области където подложените на нагъване скални комплекси имат различна пластичност и при една и съща деформация образуват различни по тип, характер и размери гънкови структури. Този тип нагънатост се проявява в дълбочина.

Огъвания без характер на типични гънки.

Отличават се по това, че продълженията на пластовите повърхнини от двете страни на огъването не пресичат една и съща хоризонтална равнина.
Моноклинали  - получават се при издигане на части от земната повърхност без това да предизвика нарушаване на целостта на слоестите скали. Свързват субхоризонтални пластове с различно ниво и понякога са усложнени от субхоризонтални или хоризонтални тераси.
Флексури  - стъпаловидни или сравнително стръмни огъвания на пбластовете свдързващи два субхоризонтални участъка с различно ниво. В зоната на свързващото бедро (флексура) пластовете са много стръмни , вертикални дори до преобърнати. Твърде често в дълбочина флексурните стъпала прехождат в разседни нарушения - преходен тип структури.

Разломни движения 

Разломните движения са свързани със задължително разрушаване на цялостта на скалите. Породените от тях структури на разрушаване или разломни структури  по правило са привързани към плоскости или прилежащи към тях разломни зони по които интензивността на тектонските движения е надвишавала якостта (здравината) на скалата. Структурите на разрушаване  биват: пукнатини и разломи (разломни нарушения)

Пукнатини. 

Най-широко и повсеместно разпространени и сравнително най-дребни по размери структури на разрушаване в земната кора. По степен на изразеност биват:  скрити - най-често невидими с просто око, проявяващи се само при разчупване или изветряне на скалата; затворени - виждат се с невъоръжено око, но по тях не се установява никакво отзяване;  отворени - при които се установява отваряне (отзяване) по пукнатинната повърхнина.
В зависимост от характера на пукнатинната повърхнина биват:  гладки, неравни, назъбени.
Според положението си спрямо пластовите повърхнини биват: послойни, напречни или коси. 
Пукнатинните повърхнини имат посока, страна и наклон. Тяхното измерване е напълно аналогично с това на пластовите повърхнини.
Поради многочисленността си в отделни точки на литосферата пукнатините често биват обединявани в групи ("система" в случая е неудачен синоним на група) с еднакви пространствени, възрастови и морфоложки характеристики. Специфичен белег на пукнатинната група е  гъстотата на пукнатините в нея (броят на пукнатините  на единица дължина в напречен разрез на тяхната посока).
Съвкупността на пукнатинните системи в даден участък от земната кора определя неговата напуканост. Тя е много важна при минните, кариерните и други строителни или експлоатационни разработки.

Разломи

Представляват сравнително по-големи  (от  отворените пукнатини)  плоскости на разрушаване на скалите по които са се извършили придвижвания на оградните блокове. 
Разломната плоскост има посока страна и наклон, които се измерват по начин аналогичен на пластовите повърхнини. Тя  може да бъде огъната  или вълниста и разделя двете крила (блокове) на разлома. Висящо крило е блокът над разломното нарушение, а лежащо крило - блокът под него (според ориентировка на разломната плоскост спрямо хоризонта). 
Разломната зона е интензивно засегната част от двата блока успоредно и в непосредствена близост до разломната плоскост. Тази зона има различна ширина и променлив интензитет на тектонската преработка на скалите (допълнително напукване, брекчиране, натрошаване или милонитизеране на скалите). Разломната плоскост бива вертикална, субвертикална (с наклон над 850), стръмна (с  наклон над 450), полегата, субхоризонтална ( с  наклон под 100) или хоризонтална. 
Амплитудата на разлома е величината на преместването на двете крила едно спрямо друго, паралелно на разломната плоскост. 
При разломните движения се получават различни тектонски продукти:
- ефекти на влачене - "скални куки" - те личат особенно ясно в напластени или наслоени скали. Представляват огъвания по посока на тектонското вдижение, получени вследствие на триенето между двата скални блока;
- разломна или тектонска брекча - състои се от различни по размери натрошени скални частици без ясна пространствена ориентировка;
- милонити - прахоподобна скална маса от много интензивно и финно натрошени скални частици. При тях понякога се наблюдава известно плоско-паралелно подреждане или вторична прекристализация на някои минерални компоненти (вследствие на породената  при триенето топлина);
- харниши - "тектонски огледала" - добре загладени (полирани) повърхнини, получени при триенето на двата скални блока по време на движението им. Образуват се за сметка на интензивно милонитизерана скална маса в разломната зона. Понякога върху харнишите се запечатват и следите от направлението на движението на скалните блокове посредством бразди на триене (те най-често са паралелни на посоката на движението);
- оперяващи пукнатини - гъсти пукнатини от двете страни на разломната плоскост - най-често в разломната зона или в непосредствена близост с нея. Те биват затворени (гладки) с характер на срязване или отворени с характер на разрушаване;
- тектонска глина - много финно стрит навлажнен сивкаво оцветен често пластичен скален материал в непосредствено съседство с разломната плоскост. В тектонската глина най-добре и най-често се запазвет следите от бразди на триене.
Видове разломи:
Разседи - разломи по които се е осъществило понижаване на висящия блок. 
Възседи - разломи (с наклон над 450) при които се е осъществило относително издигане на висящия блок.
Отседи - разломи с горизонтално или субхоризонтално противоположно привдижване на крилата на разломната плоскост. Те биват леви или десни в зависимост от това кое крило на ориентирания  срещу наблюдателя разлом е придвижва към него.
Разсед-отседи и  възсед-отседи - разломи със смесен тип движения по разломната плоскост в зависимост от наклона на противоположното движение на блоковете. Те биват също леви или десни.
Навлаци - хоризонтални, субхоризонтални или различно полегато наклонени (максимум до 450) възседи , отличаващи се обикновенно със значителна  амплитуда на движението по разломната плоскост.  Големите навлаци имат характкер на покрови. Техните елементи се означават: 
алохтон - скалите изграждащи висящото крило на навлака. Изолираните поради ерозията след навличането  фрагменти от алохтона се наричат тектонски клипи, а участъците с еродиран алохтон и разкрития на автохтона - тектонски прозорци;
автохтон - скалите от лежащото крило на навлака;
корен на навлака - участъкът кадето алохтонните скали се намират в нормално положение и взаимоотношения с останалите скални комплекси - мястото от където "тръгва" алохтонът. 
Комплексните разломни структури се образуват от група еднотипни и едновременно възникнали разломи:
Стъпаловидни разседи - серия от паралелни едновременно възникнали и еднакво ориентирани разседи по които се е осъществило последователно стъпаловидно пропадане на скалните блокове.
Грабени - комплексни разломни структури от паралелни едновременно възникнали и еднакво ориентирани разседи по които се е осъществило понижаване (пропадане ) на централните блокове. Те биват прости (състоящи се от два издигнати странични и един пропаднал централен скален блок) или сложни ( от по няколко двустранно стъпаловидно пропаднали към най- понижената централно част блокове) 
Хорстове - комплексни разломни структури от паралелни едновременно възникнали и еднакво ориентирани разседи по които се е осъществило издигане на централните блокове. Те биват прости (състоящи се от два странични пропаднали и един издигнат централен скален блок) или сложни ( от по няколко двустранно стъпаловидно издигащи се към най-високата централна част блокове).

Геодинамична същност на нагъвателните и разломните движения.

Нагъвателните и разломните движения нямат непрекъснат характер и не се проявяват повсеместно в един и същ момент. Моторът на техните изяви са енергийните конвекционни потоци от астеносферата. А тяхната динамична и кинематична същност се свежда основно до непрекъснатото балансиране на непрестанно изменящото се равновесие в горните части на литосферата. Като деформационни процеси и нагъвателните и разломните движения са присъщи единствено на твърдия, макар и в различна степен пластичен коров (и частично горномантиен) субстрат. От глобална геотектонска гледна точка тези два типа движения  се явяват структурни регулатори за преразпределянето на литосферното вещество в хода на непрекъснатото движение на отделните литосферни плочи и тяхните постоянно менящи се взаимоотношения. Тази тяхна роля обяснява пространственото им разпределение и взаимоотношения. Пример за това е концентрирането на гънковите структури в сравнително тесните, но дълги нагънати пояси по някои от ръбовете на литосферните плочи в зоните на субдукция и континентална колизия. Обратно  - интензивното линейно ориентирано разломяване е характерно за възникващите в условията на спрединг срединни океански хребети. Определящото значение на разломните структури в събилните континентални масиви пък е естествен резултат от характера на скалния субстрат. 
С други думи нагъвателните и разломните движения отразяват всеобщата литосферна динамика - един от непрекъснато изменящите се елементи на планетата. Конкретен израз на ефектите на тази динамика на земната повърхност е нейният непрестанно изменящ се релеф.

Тектонските движения - определящ динамичен фактор при релефообразуването

Вертикалната амплитуда на земния релеф (на сушата, в моретата и в океаните) не превишава 20 км. Сравнително по - скромната максимална височина на земеформите на сушата (вр. Еверест 8842 м.) в сравнение с пределните океански дълбочини (Марианската впадина - 10830 м) намира своето обяснение в действието на външните земни сили, водещи към нивелирането на сухоземния релеф. Във всеки случай 20 километровата вертикална амплитуда на неравностите на земната повърхност бележи границите в които земекорните денивелации не нарушават стъбилността на литосферната обвивка на планетата. За запазването на това устойчиво равновесие особенно важна роля се пада на трите вида тектонски движения. Те трансформират вътрешния енергиен потенциал на планетата в необходимото веществено и структурно противодействие на разнообразните външни (в това число и космически) въздействия. Конкретен израз на това непрестанно противодействие се явява непрекъснато изменящият се земен релеф. От тук следва, че определящите фактори динамично съществувание са били, са и ще бъдат тектонските процеси. 
Автор: дгмн Цанко Цанков